Лято 2401, ден 25 от Сянката на Луната

Мрачните ръбове и сенки от останките на града напомняха за битката, която бе видял Вранос. Опустошението цареше навсякъде. Всички огньове бяха затихнали и улиците приличаха на гробница. Единствено от време на време се чуваше шумоленето на тримата бездомници, Тенадар, Санай и Кортео.

- Трябва да е останало все нещо, не е възможно да са взели всичката храна и всички оръжия!

Тенадар ровеше из останките от някогашните домове и с мъка откриваше, че всичко е плячкосано. Намериха единствено няколко метални съда, но те не ставаха за оръжия, тъй като не бяха остри. За храна не можеше и да се говори. Явно армията на Нирион бе запълнила провизиите си.

- Ела, на изток от крепостната стена има малък оазис и там има какво да ядем.

Санай хвана Тенадар за ръката и го поведе към оазиса. Кортео бидя жеста й, но не каза нищо. Самият Тенадар бе прекалено зашеметен от ярост и болка, за да забележи нейната нежност и загриженост. Самото момиче все още не знаеше, че е пленена от изтерзаната аура на водач и повелител, която заобикаляше Тенадар. За момента бе просто загрижена за един от своите и искаше да помогне, за да могат да оцелеят всички.

След като повървяха малко, Тенадар се поуспокои и се опита да завърже разговор, да разбере повече за двамата братя.

- Кортео, не говориш много. От както се срещнахме едва си обелил две думи.

- Той не беше много разговорчив и преди. А сега, след тази трагедия не говори дори с мен.

Момичето застана между брат си и сарийския младеж и запя една стара песен:

На дъжда се кланяме покорни
за милост ние му се молим
да накваси полята ни просторни
и да повика тревичките наболи

да дойде чуден цвят ухаен
да пожънем златни класове
но дъжда е толкоз краткотраен
и раздухват го неспирни ветрове

Мислите на Кортео бяха много далеч от Вранос. Мълчеше защото го бе страх от това, което може да каже. Пазеше зловеща тайна. Може би дори погледът му го издаваше. Тенадар познаваше когато хората крият нещо. За това и се опитваше да го заговори, но песента го унесе в спомени и пред очите му се появиха прекрасните дни в Терианопул и Ерини. Прекрасната Ерини, която той бе спечелил и след това съдбата я беше затрила. Не искаше да мисли за това, но се сети, че именно Ерини веднъж бе запяла песента за дъжда без да знае, че той я гледа и слуша.