Лято 2401, ден 25 от Сянката на Луната

Мрачните ръбове и сенки от останките на града напомняха за битката, която бе видял Вранос. Опустошението цареше навсякъде. Всички огньове бяха затихнали и улиците приличаха на гробница. Единствено от време на време се чуваше шумоленето на тримата бездомници, Тенадар, Санай и Кортео.

- Трябва да е останало все нещо, не е възможно да са взели всичката храна и всички оръжия!

Тенадар ровеше из останките от някогашните домове и с мъка откриваше, че всичко е плячкосано. Намериха единствено няколко метални съда, но те не ставаха за оръжия, тъй като не бяха остри. За храна не можеше и да се говори. Явно армията на Нирион бе запълнила провизиите си.

- Ела, на изток от крепостната стена има малък оазис и там има какво да ядем.

Санай хвана Тенадар за ръката и го поведе към оазиса. Кортео бидя жеста й, но не каза нищо. Самият Тенадар бе прекалено зашеметен от ярост и болка, за да забележи нейната нежност и загриженост. Самото момиче все още не знаеше, че е пленена от изтерзаната аура на водач и повелител, която заобикаляше Тенадар. За момента бе просто загрижена за един от своите и искаше да помогне, за да могат да оцелеят всички.

След като повървяха малко, Тенадар се поуспокои и се опита да завърже разговор, да разбере повече за двамата братя.

- Кортео, не говориш много. От както се срещнахме едва си обелил две думи.

- Той не беше много разговорчив и преди. А сега, след тази трагедия не говори дори с мен.

Момичето застана между брат си и сарийския младеж и запя една стара песен:

На дъжда се кланяме покорни
за милост ние му се молим
да накваси полята ни просторни
и да повика тревичките наболи

да дойде чуден цвят ухаен
да пожънем златни класове
но дъжда е толкоз краткотраен
и раздухват го неспирни ветрове

Мислите на Кортео бяха много далеч от Вранос. Мълчеше защото го бе страх от това, което може да каже. Пазеше зловеща тайна. Може би дори погледът му го издаваше. Тенадар познаваше когато хората крият нещо. За това и се опитваше да го заговори, но песента го унесе в спомени и пред очите му се появиха прекрасните дни в Терианопул и Ерини. Прекрасната Ерини, която той бе спечелил и след това съдбата я беше затрила. Не искаше да мисли за това, но се сети, че именно Ерини веднъж бе запяла песента за дъжда без да знае, че той я гледа и слуша.

Лято 2401, ден 21 от Сянката на Луната

След като разбра, че от тъгата няма смисъл, Дамени се взе в ръце и събра огромна част от съзнанието си. Тя знаеше, че нещо трябва да се случи, нещо радикално, което може да преобърне съдбата. Различни мисли започнаха да й се въртят в главата, но една изпъкваше най-ярко. Според нея – най-осъществимата – БУНТ. “Така или иначе всички не сме вързани и можем да се движим свободно”, помисли си тя. Само трябва да се осъществи правилна пропаганда. Както стоеше до Сатракт, Дамени изведнъж стана и започна да си проправя път из тълпата, търсейки съмишленици. Тя имаше много проницателно око и веднага можеше да разбере кой може да се включи в нейната кауза и кой изглежда достатъчно харизматичен, за да убеди останалите да се дигнат на бунт. Както си прокрадваше път тя забеляза няколко здрави мъже, които си говореха. Те изглеждаха много силни и в очите им тя не долови тъга,а по-скоро жажда за мъст.

След малко размисъл Дамени отиде при тях и ги заговори. Този акт беше като слънчев лъч в тъмна нощ за тези затворници. След като се запознаха тя веднага започна да ги уговаря за организирането на въстание срещу тиранията и робството. Младите мъже веднага се замислиха – ето че се намери един човек с нашите собствени разбирания, при това от женски пол. Изслушаха Дамени много внимателно, и единодушно й казаха – “Трябва да измислим план за действие.” Като чу тези думи младото момиче се превърна в съвсем друг човек, стана още по-борбена, с огромен хъс, който се натрупваше в мислите й. В главата т сякаш настана буря от мисли, чувства – ураган. Тя намери сподвижници!

След краткия миг на наслада всички заедно започнаха да мислят върху бъдещото си освобождение. Естествено целия процес беше доста дискретен, защото въпреки че можеха да се движат свободно в огромния летящ кораб, имаше доносници, а и охрана, която обикаляше. Не трябваше да изглеждат подозрително.

След няколко дни мислене и обикаляне из кораба те стигнаха до решението, че трябва да взривят кораба във възвишенията на загадъчната планина, която наближават. Това е единственият начин да разрушат кораба и да се измъкнат живи. Минаха няколко дни и Дамени, с помощта на новите си приятели, успя да присъедини половината поробени хора на борда. Колкото и да е странно, всички изглеждащи тъжни и сломени хора, явно имаха скрито желание за мъст. Свободата беше единственото към което се стремяха в мислите си, а сега разбраха, че е осъществима. След известно време всички на борда подклаждаха мълвата за бунт. Естествено всичко беше добре прикрито, планът трябваше да бъде изпипан докрай. Възвишенията вече се виждаха на хоризонта и напрежението растеше все повече и повече.

Дамени не можеше да заспи, Сатракт изгаряше от желание да изтръгне езиците на всички охранители. Въздухът беше нагнетен, като мараня, организацията беше добра. Оказа се, че някой тайно е успял да се измъкне от погледите на гардовете и направил дупка в една от стените, промушил се е и е намерил стаята с оръжия на охраната. И така няколко дни е взимал по малко различни отбранителни пособия с малък размер, за да не го усетят. Не е кой знае какво, но поне една четвърт от хората бяха снабдени с малък нож, а Дамени се сдоби с няколко малки бомби. Моментът наближаваше.

Лято 2401, ден 20 от Сянката на Луната

- Отведете я! Дръжте я далеч от мен или ще я изкормя!

Зерадий изплю малко от собствената си кръв, след като Дамени бе прехапала езика му. Малкото момиче отказваше да се предаде и духът й бе несломим. Поне засега. Началникът на армията на Нирион я бе поискал за робиня и, разбира се, никой не можеше да оспори правото му да избира пръв. Той бе вторият най-властен човек из земите на Аденон. Само лорд Нирион му заповядваше и само той можеше да отмени решение на Зерадий. Всички скришом го наричаха Бичът на Ада и се бояха неистово от него. Имаше нещо различно в силуета му. Нещо нечовешко. Въпреки че Аденон бе най-западната страна от познатия Свят, Зерадий винаги е казвал, че идва от Запад и света не свършва с Голямата Планина на Орлите.

Слугите на Зерадий отведоха Дамени в една килия в дъното на задния коридор на двореца. Из тези стаи до преди няколко дни се чуваха само придворните на крал Кнарендар и от време на време Негово Величество се занимаваше с важните за страната въпроси. Сега само изпочупените урни и плата напомняха за изобилието от блага, което винаги е съпътствало живота в Терианопул и цяла Сария. Самата Дамени, макар и само на 15 години, вече беше ученичка на самия Пръв Консул на краля, Ериоло. Мъдрият старец Ериоло, наближаваше 80 годишна възраст и от години обучаваше млади и талантливи младежи и девойки от града. Негова работа бе да следи за реда и да снижава размириците до минимум, както и да спомага за просперитета на жителите на Сария. Дамени бе пламенно въодушевена от възможността да се учи от Ериоло. Прекарваше безкрайни часове четейки и слушайки неговите мъдри слова. Понякога дори оставаше през нощта в кабинета му и четеше неговите летописи и записки. Сега отново бе в същият този кабинет, но не като любознателна ученичка, а като поробена затворничка.

В кабинета имаше още някой. С дъното се очертаваше неясен силует. Изведнъж сянката потрепна и на светлината се показа Сатракт, друг от учениците на Ериоло. Дамени не го харесваше особено много по принцип, но в тази ситуация се зарадва изключително, че той е тук и не е сама. От своя страна, Сатракт, се влюби в Дамени още когато брат й я доведе за първи път и Ериоло я представи на другите.

- Сатракт, как се радвам да те видя! Добре ли си? Как попадна тук? Някой успя ли да избяга? Знаеш ли какво се е случило с Ериоло?

Младият чирак обаче не отговори на нито един от въпросите й, а само я прегърна и отрони няколко сълзи по рамото й. Войниците на Зерадий бяха отрязала езика му за назидание, защото не пожела да издаде къде се крие семейството му. Убиха пред лицето му приятелите му, а след това доведоха и баща му. Но Сатракт се одържа и не издаде скривалището на майка му и братчето му. За това, обаче, със смърт бе наказан баща му, а той самия бе лишен от говор завинаги.

Младото момче показа със знаци на Дамени, че не може да говори и я погледна с безнадежден поглед. По лицето на Дамени се стекоха сълзи, които тя не избърса, а остави да паднат на земята. Искаше да му зададе толкова много въпроси, но не знаеше как, за да може да й отговори. Сатракт явно разбра, че тя иска нещо да му каже и й направи знак да говори.

- Какво ще правим? Какво искат от нас? Защо ни оставиха живи? Трябва да избягаме и да намерим други оцелели!

От другия край на коридора се чу тропот и двамата затворници притаиха дъх в очакване. Видяха сенки на няколки души, но не чуха някой да говори. Едва когато сенките изчезнаха в една от стаите се чуха два гласа. Явно беше някой важен, защото тонът му бе властен, а събеседникът му не смееше да обели и дума. Стъпките им се усещаха от Дамени и Сатракт и те усетиха, че непознатите се приближават към тях. Изведнъж на вратата се появи мъж в черни дрехи. Светлината не достигаше до лицето му и не можеха да го видят.

- Аз съм новият ви господар! Ще изпълнявате каквото ви наредя или ще умрете. От днес този град вече не съществува и Сария е унищожена. Вие вече сте роби на владетеля на Аденон, лорд Нирион, пазител на свещения орден на Огъня.

Дамени не посмя да каже каквото и да било, а Сатракт дори не смееше да помести поглед от земята. Нирион прекрачи прага на вратата и им каза, че на следващата сутрин тръгват на запад към Аденос, столицата на Аденон. След това Нирион и слугата му се обърнаха и тръгнаха на някъде. Дамени понечи да вдигне главата на Сатракт и когато видя погледа му сякаш усети омразата в сърцето му и желанието му за мъст. Тя още не знаеше какво точно се е случило с него и семейството му. Вероятно нямаше и да узнае. Мислеше за своя брат Тенадар, дали е оцелял и ако е оцелял, къде ли е в момента.

Пътят към Аденос беше мрачен и тежък. Натовариха всички оцелели на огромните летящи кораби. В отделението на Сатракт и Дамени имаше доста хора, от други поробени градове. Лицата на всички изглеждаха еднакво омърлушени и съкрушени. Болката се усещаше във въздуха. Всички мислеха за едно и също – за спасение. От всички Дамени изглеждаше най-силна. Тя не искаше да повяврва какво се случва. В нея имаше желание за свобода, съчетано с огромна тъга. Мислеше за брат си, знаейки колко силен дух има. Той подсъзнателно и даваше сила да продължи напред. За радост хората натъпкани в кораба не бяха оковани, поради простата причина, че няма къде да избягат. Точно това даваше още повече сила на Дамени, защото тя усещаше, че ще намери сродна бунтарска душа, човек който не се е отказал напълно, човек който няма да приеме живот в робство. Седейки до Сатракт, тя внезапно стана и започна да се разхожда бавно из тълпата налягали и изнемощяли хора. Не можеше да си представи да стои така неподвижна и тъжна, защото знаеше, че с тъга нищо няма да постигне. Чудеше се какво би направил брат й. Единствената й мисъл беше за Вранос, “ако се е спасил е отишъл там”, казваше си тя.

Лято 2401, ден 13 от Сянката на Луната.

Изнемощял, оръфан и вече с последни сили, Тенадар прекрачи прага на града и се запъти с бавни крачки по прашния път. Улиците бяха опустели; докато вървеше чуваше единствено екота на вятъра и скимтенето на някакви животни в далечината. В главата му се въртяха всевъзможни мисли, но най-вече какво се е случило и защо няма никой. Възможно ли е всички да изчезнат ? За съжаление, отговор не намираше. Изминаха се няколко часа и Тенадар достигна до центъра на града, всичко беше тихо и празно, точно както в неговата душа. Отговорът беше ясен, лорд Нирион беше минал и през Вранос. Спасението на Тенадар вече изглеждаше невъзможно, нито физически, нито психически. Останките от сгради и порутените постройки му напомниха за родния град. След като постоя малко безмълвен, той реши да се поразходи из разнебитения град, сякаш търсеше нещо. Гледката беше потресаваща, навсякаде каменни и метални късове, и смрад на загасен пожар. Докато вървеше обсипан от мисли, той се натъкна на нещо странно. Чу тропот на камъчета. Спря се и се огледа, но нямаше нищо и никой. След малко едно камъче го удари по главата. Той пак се спря и се огледа, отново нямаше никой. С бавна крачка продължи напред и отново беше замерен по главата. Тогава вече се ядоса и изкрещя:

- Кой ме замеря с камъчета? Идвам с мир! Има ли някой? Аз съм Тенадар от град Терианопул.

След като каза тези думи от една от постройките се показаха момче и момиче. На години изглеждаха колкото него или малко по-малки. Приближиха го, изглеждаха уплашени колкото него. Когато се приближиха съвсем бяха много подозрителни. Момчето веднага попита:

- Истина ли е това, което казваш?

Тенадар отговори:

- Да, и моят град беше опустошен както вашия.

Настъпи момент на очакване. И тримата нямаха доверие вече на нищо. След около минута гробно мълчание, Тенадар им каза да слезнат, за да се запознаят както е по обичай. Сарийските обичай и тези във Вранос са доста близки, заради общият им произход. Терианопул и Вранос бяха изградени върху останките на древната пустинна империя на Хиксос. Не случайно в някои летописи населението на Пустинята на Жилото се нарича още “хикау хасут”, което в превод значи “князете на пустинята”. При среща с непознати, пустинните хора се представят с целия си произход, за да покажат, че нямат тайни от своите гости.

Тенадар се представи, разказа за семейството си и произхода си. Сълзи напираха в очите му докато разправяше за родителите си и Дамени, защото знаеше, че е възможно никога да не ги види повече. Когато спомена Дамени, обаче, момичето от Вранос подскочи и заразпитва за нея. След малко се разбра, че тя я познава от едно от посещенията на Ериоло във Вранос. Мъдрецът бе на визита на Еринида, за да обсъдят бъдещите търговски връзки между градовете. Еринида бе властницата на Вранос. Тя бе първа жрица на “Вечният Бог” и бе считана за най-мистичната и религиозна жена. Нейната преданост и отдаденост към култа на Слънцето бяха фанатични. Свитата й от помощници за обредите бе съставена от 7 млади момичета. Една от тях бе Санай. Именно тя познаваше Дамени и сега си спомняше със свито сърце за посещението на Ериоло. Брат й, Кортео, също помнеше Консула на Сария и се зарадва от мисълта, че щом Тенадар е оцелял, може да има и други спасили се от остриетата на армията на Нирион.

Лято 2401, ден 12 от Сянката на Луната.

Ако слънцето беше упорито в задачата си да направи живота истински ад за Тенадар, то неговото желание да достигне до Вранос навреме може единствено да се сравнява със свръхестествените способности на Боговете. Младият сариец крачеше настървено по дюните на Пустинята на Опала и си повтаряше, че не трябва да спира, не трябва да почива и не трябва да мисли за миналото. Дори не смееше да се обърне назад, макар че вече беше на стотици километри от родният му Терианопул, столицата на някога могъщата империя Сария. Терианопул беше нападнат от ордите на лорд Нирион и само за три нощи бе изпепелен, а жителите му изклани. Малки изключения, като 23 годишният Тенадар, бяха успяли да избягат навреме и се бяха пръснали във всички посоки. Всички бягаха към близките градове да търсят подслон с надеждата един ден да се обединят отново и да си върнат властта над Терианопул.

Самият Тенадар беше обикновено момче, но събитията промениха съдбата му завинаги. Той вече бе белязан от болката да види целият си живот опустошен пред очите му и да почувства какво е да загубиш всичко скъпо за теб без да можеш да промениш нищо. След като се поотърси малко от превижяното и се зачуди какво да прави сега, той реши че именно във Вранос може да намери помощ и да спре да си почине, за да събере мислите си. Колкото и да не му се искаше да го прави. Още се мяркаха пред очите му локвите кръв и пламъците на дома му. Чуваше как сестра му пищи докато я влачеха слугите на Нирион. Макар и да беше син на прост колар, Тенадар можеше да се похвали с разсъдъка на мъдреците, както и с ловкостта на войните. Още от малък той се бе научил на много и дори беше започнал да изучава малката си сестричка, Дамени. С най-добрият си приятел, Илиандър, пък, често се фехтоваха и така поне малко бе овладял изкуството на меча. Вярно че никога не бе виждал дори истински меч, но и с дървените пръчки боли достатъчно при удар, за да се научиш как да се отбраняваш. Ето че тези часове и дни прекарани над усъвършенстване на знанията и уменията му, сега се оказваха много полезни и може би жизнено важни за него.

Въпреки всичките усилия които полагаше да загърби миналото си, злочестата си съдба на безпризорен,  беше му изключително трудно. Терианопул не беше само град за него, столица, за него беше нещо много повече, за него беше дом. Там бяха всичките му близки, роднини, приятели, изгубената любов. И всичко това изчезна, изведнъж се стопи. Дори неговото спасение беше подчинено на случайността, на едната простичка случайност, той успя. Защо точно той, с какво беше по-специален от останалите? Този въпрос мъчеше Тенадар през целия му път към неизвестното, чустваше се сам, изоставен от съдбата. Милионите звезди сега му бяха единствената утеха, а слънцето блестеше по-силно отвсякога. Точно тогава той разбра, че може би Вранос е единственото му спасение. Спасение на тялото и на духа. Но защо точно Вранос, защо точно този загадъчен град? Идеята го озари изведнъж, в момент на невероятна тъга и отчаяние. Вероятно имаше нещо повече в това негово хрумване, нещо свише. Затова той продължи устремен към своето спасение.

Слънцето тъкмо преваляше над най-далечната дюна на хоризонта и иззад планините от пясък се мярна нещо тъмно. След още няколко крачки маранята се разпръсна и ясно се очерта една от бойните кули на крепостната стена на Вранос. Обикновено от кулите забелязваха хората в пустинята от рано и последваха викове, но сега Тенадар не чу нищо. След като се приближи още по-близо докато слънцето почти се скриваше под пясъка, той видя, че кулата е празна. Нямаше го постовият. Това можеше да значи само две неща. Или града празнува нещо и всички са на площада, или е бил нападнат. Не се чуваха празнични викове и музика, така че малкото надежда, спотаена в сърцето на Тенадар, започна да се свива и той усети още по-силно самотата си. След премислените варианти защо постовият липсва, и защо кулата е празна той се прикри, затаи дъх и извика.

- Пазителю на Вранос, тук съм за да търся обежище, Има ли някой да подслони един скитник от приятелския Терианопул?

Но уви, минаха няколко минути, а въпросът му не получи отговор. На кулата нямаше никой, входът към града не беше преграден и всеки съвсем спокойно можеше да премине. Тогава Тенадар усети невероятна болка; той предчустваше, че нещо лошо се е случило, колкото и да не му се искаше той веднага помисли за злият Нирион и неговата кръвожадна армия. Изменощял, постоя няколко минути на входа на града, чакайки нещо да се случи, независимо какво.