Лято 2401, ден 20 от Сянката на Луната

- Отведете я! Дръжте я далеч от мен или ще я изкормя!

Зерадий изплю малко от собствената си кръв, след като Дамени бе прехапала езика му. Малкото момиче отказваше да се предаде и духът й бе несломим. Поне засега. Началникът на армията на Нирион я бе поискал за робиня и, разбира се, никой не можеше да оспори правото му да избира пръв. Той бе вторият най-властен човек из земите на Аденон. Само лорд Нирион му заповядваше и само той можеше да отмени решение на Зерадий. Всички скришом го наричаха Бичът на Ада и се бояха неистово от него. Имаше нещо различно в силуета му. Нещо нечовешко. Въпреки че Аденон бе най-западната страна от познатия Свят, Зерадий винаги е казвал, че идва от Запад и света не свършва с Голямата Планина на Орлите.

Слугите на Зерадий отведоха Дамени в една килия в дъното на задния коридор на двореца. Из тези стаи до преди няколко дни се чуваха само придворните на крал Кнарендар и от време на време Негово Величество се занимаваше с важните за страната въпроси. Сега само изпочупените урни и плата напомняха за изобилието от блага, което винаги е съпътствало живота в Терианопул и цяла Сария. Самата Дамени, макар и само на 15 години, вече беше ученичка на самия Пръв Консул на краля, Ериоло. Мъдрият старец Ериоло, наближаваше 80 годишна възраст и от години обучаваше млади и талантливи младежи и девойки от града. Негова работа бе да следи за реда и да снижава размириците до минимум, както и да спомага за просперитета на жителите на Сария. Дамени бе пламенно въодушевена от възможността да се учи от Ериоло. Прекарваше безкрайни часове четейки и слушайки неговите мъдри слова. Понякога дори оставаше през нощта в кабинета му и четеше неговите летописи и записки. Сега отново бе в същият този кабинет, но не като любознателна ученичка, а като поробена затворничка.

В кабинета имаше още някой. С дъното се очертаваше неясен силует. Изведнъж сянката потрепна и на светлината се показа Сатракт, друг от учениците на Ериоло. Дамени не го харесваше особено много по принцип, но в тази ситуация се зарадва изключително, че той е тук и не е сама. От своя страна, Сатракт, се влюби в Дамени още когато брат й я доведе за първи път и Ериоло я представи на другите.

- Сатракт, как се радвам да те видя! Добре ли си? Как попадна тук? Някой успя ли да избяга? Знаеш ли какво се е случило с Ериоло?

Младият чирак обаче не отговори на нито един от въпросите й, а само я прегърна и отрони няколко сълзи по рамото й. Войниците на Зерадий бяха отрязала езика му за назидание, защото не пожела да издаде къде се крие семейството му. Убиха пред лицето му приятелите му, а след това доведоха и баща му. Но Сатракт се одържа и не издаде скривалището на майка му и братчето му. За това, обаче, със смърт бе наказан баща му, а той самия бе лишен от говор завинаги.

Младото момче показа със знаци на Дамени, че не може да говори и я погледна с безнадежден поглед. По лицето на Дамени се стекоха сълзи, които тя не избърса, а остави да паднат на земята. Искаше да му зададе толкова много въпроси, но не знаеше как, за да може да й отговори. Сатракт явно разбра, че тя иска нещо да му каже и й направи знак да говори.

- Какво ще правим? Какво искат от нас? Защо ни оставиха живи? Трябва да избягаме и да намерим други оцелели!

От другия край на коридора се чу тропот и двамата затворници притаиха дъх в очакване. Видяха сенки на няколки души, но не чуха някой да говори. Едва когато сенките изчезнаха в една от стаите се чуха два гласа. Явно беше някой важен, защото тонът му бе властен, а събеседникът му не смееше да обели и дума. Стъпките им се усещаха от Дамени и Сатракт и те усетиха, че непознатите се приближават към тях. Изведнъж на вратата се появи мъж в черни дрехи. Светлината не достигаше до лицето му и не можеха да го видят.

- Аз съм новият ви господар! Ще изпълнявате каквото ви наредя или ще умрете. От днес този град вече не съществува и Сария е унищожена. Вие вече сте роби на владетеля на Аденон, лорд Нирион, пазител на свещения орден на Огъня.

Дамени не посмя да каже каквото и да било, а Сатракт дори не смееше да помести поглед от земята. Нирион прекрачи прага на вратата и им каза, че на следващата сутрин тръгват на запад към Аденос, столицата на Аденон. След това Нирион и слугата му се обърнаха и тръгнаха на някъде. Дамени понечи да вдигне главата на Сатракт и когато видя погледа му сякаш усети омразата в сърцето му и желанието му за мъст. Тя още не знаеше какво точно се е случило с него и семейството му. Вероятно нямаше и да узнае. Мислеше за своя брат Тенадар, дали е оцелял и ако е оцелял, къде ли е в момента.

Пътят към Аденос беше мрачен и тежък. Натовариха всички оцелели на огромните летящи кораби. В отделението на Сатракт и Дамени имаше доста хора, от други поробени градове. Лицата на всички изглеждаха еднакво омърлушени и съкрушени. Болката се усещаше във въздуха. Всички мислеха за едно и също - за спасение. От всички Дамени изглеждаше най-силна. Тя не искаше да повяврва какво се случва. В нея имаше желание за свобода, съчетано с огромна тъга. Мислеше за брат си, знаейки колко силен дух има. Той подсъзнателно и даваше сила да продължи напред. За радост хората натъпкани в кораба не бяха оковани, поради простата причина, че няма къде да избягат. Точно това даваше още повече сила на Дамени, защото тя усещаше, че ще намери сродна бунтарска душа, човек който не се е отказал напълно, човек който няма да приеме живот в робство. Седейки до Сатракт, тя внезапно стана и започна да се разхожда бавно из тълпата налягали и изнемощяли хора. Не можеше да си представи да стои така неподвижна и тъжна, защото знаеше, че с тъга нищо няма да постигне. Чудеше се какво би направил брат й. Единствената й мисъл беше за Вранос, “ако се е спасил е отишъл там”, казваше си тя.